Лидерът на профсъюзите Роуз Шнайдерман (1882-1972) е запален елемент на организиране и застъпничество в рамките на ранното женско движение. Тя произвежда фразата хляб и рози в речта, която обединява жените, за да се бори за нещо повече от най-важното. Фразата ще продължи да вдъхновява стихотворение и една от най-известните песни в американската история.
Евреин имигрант от Полша, Шнайдерман беше сила, с която трябваше да се съобразява, докато се бореше за подобряване на условията на труд на жените, спечелване на всеобщо избирателно право и установяване на справедливи трудови практики. Нейните речи имат вечно качество, което ме кара да искам да изляза на улицата с червен флаг в ръка.
Въпреки че тежките условия на работниците от 20-ти век, пред които са изправени в Съединените щати, може да са се подобрили, много от темите, които Шнайдерман засяга, все още са повече от подходящи и биха могли да бъдат изразени днес:
Всеки път, когато работниците излязат по единствения начин, за който знаят, че протестират срещу непоносими условия, силната ръка на закона има право да ни притиска силно.
Държавните служители имат само предупредителни думи към нас - предупреждение, че трябва да бъдем изключително мирно ... Силната ръка на закона ни връща, когато се издигнем, в условията, които правят живота непоносим.
- Роуз Шнайдерман на паметник от 1911 г. за пожара във фабриката за триъгълник на ризата
Най-запомненото настроение на Шнайдерман се появява, когато тя се застъпва за това жените да получат право на глас. Жените заслужават повече от издръжката - всички жени, твърди тя, имат право не само на хляб, но и на рози.
Това, което жената, която се труди, иска е правото да живее, а не просто да съществува - правото на живот, тъй като богатата жена има право на живот, и слънцето, музиката и изкуството. Нямате нищо, което и най-скромният работник няма право да има. Работницата трябва да има хляб, но и тя трябва да има рози.
Идеята, че на най-бедните и потиснатите трябва да бъде позволено слънцето и музиката и изкуството, колкото привилегированите, беше поцинкована по това време. Това се превръща в събирателен вик и през 1911 г. писателят Джеймс Опенхайм е вдъхновен да композира поема въз основа на думите и стремежа на Шнайдерман.
През 1912 г. стачка на жените текстилни работнички в Масачузетс, която беше посрещната с особено брутална потисническа тактика, стана известна като стачка „Хлябът и розите“, тъй като те се бориха за достатъчно ядене, но и за достойнство. Призивът за оръжие за справедлив труд все още обгражда идеите на Шнайдерман и Опенхаймер и до днес.
мъж в облекло
Докато идваме марширувайки, марширувайки, в красотата на деня,
Милион затъмнени кухни, хиляда мелнични тавани сиви
Са докоснати с цялото сияние, което внезапното слънце разкрива,
Защото хората ни чуват да пеем, Хляб и рози, Хляб и рози.Докато маршируваме, маршируваме, ние носим по-големите дни -
Възходът на жените означава възходът на расата -
Вече няма барабан и безделник - десет, които се трудят там, където човек си почива -
Но споделяне на житейска слава: Хляб и рози, Хляб и рози.
По-късно стихотворението на Опенхайм ще бъде поставено на музика и получената песен се използва не само от жените, но и от по-широкото работно движение като цяло - като универсален лозунг на борбата за равенство. В съвремието е записан от много изпълнители, включително Джуди Колинс, Джоан Баез, Ани ДеФранко и Джон Денвър. Произходът му от феминистката история се чества като ежегоден ритуал в колежа Mount Mountooke, където завършващите възрастни хора пеят песента.
Мощните думи на Шнайдерман не са забравени. И в ден като днешния, всички ние трябва да ги пеем. Насладете се на слънцето и музиката и изкуството.
Можете да слушате някои от тези версии по-долу и когато го направите, не забравяйте Роуз Шнайдерман и нейните сънародници, които помогнаха Международният ден на жените да стане не просто реалност, а необходимост.
(чрез Уикипедия , Фолкархив , YouTube, изображение чрез Историческото общество на Нова Англия )
